ЛИЧНО

Напоследък все по-често се улавям, че мисля за всички онези „малки“ истории, много лични и откровени, на които съм ставал неволен свидетел или са ми били доверявани по една или друга причина.

Ако беше възможно, дори бих си направил нещо като хербарий от тях, защото споменът, както е доказано, е жив, докато някой го пази някъде в себе си.

Тези малки откровения, подарени ми през годините, съм съпреживял по свой начин, докоснали са ме и са ме развълнували.

Те ме връщат към точно определени места, моменти и хора, които са ги споделили с мен.

Водят ме към онзи слънчев есенен ден, в който три млади дами от пети клас ме спират в училищния двор. Поздравяваме се, а аз ги питам:

– Всичко наред ли е? Някакви проблеми?

Едната от тях ме поглежда и отговаря с тъга в гласа си:

– Да, има проблем, но е лично.

После добавя:

– Извади се крачето на куклата ми.

Вземам пластмасовата госпожица и намествам крачето. Получавам награда – три малки прегръдки.

Или пък се пренасям в студения следобед, когато пътуваме в автобуса и си говорим с нея – моята непозната. Тя ми разказва за съпруга си, който е с деменция; за проблемите; за това, че вече не познава нито нея, нито децата им; че не помни онези повече от 30 години семеен живот. Въздъхва тежко и преглъща сълзите си:

– Аз ще помня и за двама ни.

Помня и него, който живее в Дома за стари хора. Седи на спирката срещу павилиона, подпрян на бастуна си. От време на време приглажда косите си – бели като сняг.

Отвътре се показва продавачката и го пита:

– Искаш ли нещо за пиене? Гладен ли си?

Възрастният човек поглежда нея, а след това мен и отговаря тихо:

– Не искам нищо. Дойдох да погледам хората.

Може би именно такива малки лични истории ми дадоха кураж да споделя своите. Опитах се да го направя по малко по-различен от предишните си книги начин. Дали и доколко съм успял – не зная, но съм сигурен в едно – всичко в тази малка книжка е лично, защото е минало през центрофугата на душата ми.

Илия Михайлов